дневникът на баткин [начало]

Напоследък е много модно хората да си имат "блог". Един вид дневник, само че достъпен за всички в интернет. Всъщност не толкова напоследък, вече са повече от две години доколкото знам.
Та в тия блогове хората пишат за щяло и нещяло, каквото им е в момента на сърцето. Други разни роднини и приятели седят и четат. Ще забележите, че има и опция за коментари, на това което съм писал. Разни неприятели също четат и се опитват да пишат досадни коментари на това което е написал собственика. Собственикът се опитва да следи коментарите и да трие лошите. Да се надяваме, че няма да има такива разбира се, нали сме си приятелчета:)
Дълго време се чудих за тия блогове и какво кара хората да ги пишат. Едно време дневниците бяха много лично нещо и се пазеха в голяма тайна. Аз никога не съм имал дневник от страх, че някой ще го намери и ще вземе да прочете нещо тайно. Сега пък няма никакви тайни, дневника направо се плеска в интернет и колкото повече хора четат толкова по-добре.
Не е толкова просто разбира се. Ще не ще човек внимава какво пише като знае, че всеки може да го прочете. В Америка фирмите са започнали да налагат фирмена политика като забраняват на работниците си да споделят неща за работата си в личните си блогове. Напоследък се чу и за първите уволнения по този повод.
В последните месеци доста мислих за начини за ефикасна комуникация на далечни дистанции. Изпробвах стандартните методи като телефон и е-мейл, но установих, че не се получава така както трябва.
На е-мейли почти никой не отговаря. Всички са много заети, за да философстват на "теми за маса" по е-мейла. Някои за съжаление не са и много запознати с медията като такава. То вярно, че е-мейла е сравнително нова медия, само от 20-тина години, трябва време да посвикнат хората да я ползват.
Ако пък някой вземе да напише нещо, ще е някоя смешна картинка или историйка от някой сайт. Най-много да се срещне някое обещание от сорта - "тия дни ще ти пиша мейл, имам да ти разправям, страшни работи стават тука". И с това си остава, получателят увисва да си гадае за какви страшни работи иде реч. Какво пък, някой ден като се видим ще се разбере.
По телефона също е една такава история. Като звъннеш на някой от чужбина неминуемо се събужда инстинкт за компримиране на информация. Ако може разговора се свежда до минута и половина, за да не се набута звънящия случайно. Нищо, че разговора през Skype е 5 цента на минута, сигурно е по-евтино отколкото да звъннеш до Варна. И пак - всеки много работи, дрън дрън и накрая нищо. Детаилите, които всъщност определят човека никога не се споменават, защото се филтрират като некритична информация, която остава за "като се видим".
А годинките си минават и хората се променят, защото все пак се занимават с какви ли не работи, за които все няма време да се споделя. И накрая като се видим се оказва, че почти няма за какво да си говорим, понеже отсреща седи съвсем друг човек изведнъж.
Поради тия причини се престраших и почвам сега тоя блог. Ще опитам 2-3 пъти в седмицата да пиша какво ме вълнува в момента или какво интересно съм видял. По тоя начин поне не задължавам никого. Ако на някой му е интересно какво става при мен да заповяда да чете. Ако не, пак бива. Надявам се по тоя начин да се предаде необходимия "background" и да има за какво да си говорим като се видим.
В следващите постинги мисля да напиша повече за блоговете, как се ползват и т.н. Много лесна работа по принцип. Като за начало достатъчно.